Младият ѝ съпруг е в стаята. Той стои в другия край на леглото и изглежда, че и двамата не ме забелязват. Кои са те, се питам – този мъж и кривоустата жена, които се взират един в друг и се докосват толкова жадно, толкова неудържимо? Младата жена проговаря: „Устата ми винаги ли ще бъде такава?”. „Да, – казвам аз – ще бъде. Това се дължи на отрязването на нерва.” Тя кимва безгласно. Но младият мъж се усмихва. „На мен ми харесва, –  казва той – сладко е някак си.”

Изведнъж аз разбирам кой е той. Осъзнавам и навеждам очи. Не можете да бъдете дръзки, когато срещате Бог. Той внимателно се навежда, за да целуне изкривената ѝ уста. И аз съм толкова близо до тях, че мога да видя как извива устни, за да може да уеднакви формата им с нейната. Сякаш ѝ казва, че и така могат да се целунат.”

Славна история, нали? Не виждаме ли в нея това, което сме били призовани да бъдем? Извивайки живота си, приспособявайки сърцата си, оформяйки прегръдките си, за да се приближим повече до тези, които в своята вцепененост копнеят да бъдат забелязани, подкрепени и обичани? Не означава ли това, че от общество на вярата, трябва да станем общество на „извитата целувка”?

Защото в края на краищата това е начинът, по който Бог пръв ни е обикнал.