Такъв е повикът към призваните, не мислите ли? „Ще бъдеш ли мой?” – пита Богът на Вселената, Който от хилядолетия отчаяно се опитва да спечели сърцето на избягалата и разбунтувала се раса: Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот. (Йоан 3:16) 

„Ще бъдеш ли мой?”

Защо? Изглежда така, сякаш децата, които Той вече има около трапезата Си в небесата, не са Му достатъчни. Сякаш никога няма да бъде наистина, действително щастлив и доволен, докато не кажем „да” и също се присъединим към Него. „Ще бъдеш ли мой?”

Когато се влюбих в Карен, преди изобщо да я бях опознал, тийнерджърското ми сърце беше преизпълнено със стремежа да спечеля нейното внимание. Бях научил маршрута ѝ по часове и знаех кога мога да мина край нея по тротоара. И така всеки ден се „случваше” един от онези глупави тийнейджърски ритуали – ходех с наведена глава докато я приближавах и се преструвах, че съм дълбоко замислен над нещо. Втренчвах се в тротоара пред мен, но всъщност се движех право към нея. Тогава следваше изблик на смях и извинение за това, че „не съм я видял” – и с нейния образ, току-що огрял ума ми, си продължавах пътя.

Но пътищата на Божията любов са толкова необясними понякога! Можете ли да обясните силното, заставящото желание, което кара един Бог да слезе от Своя светъл, величествен престол и да дойде на нашата тъмна и болна земя! Обяснете това при положение, че въпреки всичко сме извикали с цялата си сила: „Нямаме друг цар, освен Цезаря!”

С този грозен рефрен, повтарящ се в ума Му, отхвърленият Бог се е препъвал по пътя към Своята екзекуция. И когато са разпъвали тялото Му и са Го приковавали на кръста, с всеки удар на железния чук по онези гвоздеи, въпросът който Той от тогава до днес задава на земята, звучи като разтърсващ вик: „Ще бъдеш ли мой?”.

                      Дуайт Нелсън