В писмото на пралеля ми има доста хвалебствени думи по мой адрес, но не ги съкратих, защото първо – не съм ги писала аз и второ, писани са за едно... дете.  J 

                         БАБА МАРИЯ И ПРАВНУЧКАТА Й - ВАНЧЕТО

          Баба Мария е старица на 79 години. Тя още пази на лицето си последните останки от онова хубаво лице, което имаше като момиче и което подлуди сърцето на богатия хубавец Желяз.

           Баба Мария преживя войни и смъртта на най-голямото си чедо – 20 годишната Жечка. Мина през богатство и охолство, като вкуси от всички добри и лоши страни на обикновения човешки живот. Тя отгледа пет добри и честни деца, а после почна едно след друго да люлее люлките на своите внучета и правнучета, които подслаждаха тежките часове на нейната старост. . . Първото ѝ правнуче беше Ванчето.

         Когато Ванчето беше малко бебе, поставено между куклите ѝ, трудно можеше да я различиш от тях: високо изпъкнало чело, сини като синчец очички, малко правилно носле, заоблени румени бузички и изписана малка розова устица. Човек имаше желание да я гледа до насита. А когато започна да говори, тя придоби още един чар – чарът на най-сладкия детски говор. Когато започнеше да говори, всички отправяха към нея поглед и очакваха да чуят това, което тя щеше да каже, защото винаги казваше нещо интересно, неприсъщо на малкото ѝ детско мозъче. Не само това. Тя притежаваше най-съвършената техника на детската реч. Говореше плавно и спокойно, без засечкии, без прояви на разсеяност.

         Тя беше особено скромно и смирено дете. Не само не капризничеше  и не създаваше безредие в къщи, а обратното – прибираше и нареждаше и беше в помощ на по-големите.

        Сега тя е на 4 години и 4 месеца.

       Днес  стана от леглото си, прибра си дрешките, вечерта грижливо преметнати на един стол и слезе във всекидневната.

       „Добро утро, бабо! – каза тя. – Аз сега ще се облека и после ще закуся.”

        Облече се и в тоя момент някой похлопа на пътната врата. Ванчето бързо изскочи от стаята и попита: „Кой е?” „Детко, в къщи ли е татко ти?” – попита един мъж. „Татко го няма, трябва да е излязъл. Или е нагоре, или е надолу.”   Мъжът се усмихна приятелски, поблагодари за подробното обяснение и си замина. Ванчето приближи до баба си и ѝ каза: „Бабо, знаеш ли за какво си мислех тази сутрин в леглото: има ли Бог или няма.” „Има, баба, има Бог.” – каза баба ѝ. „Ами ти молиш ли се на дядо Господ, бабо?” „Моля се, внучето ми. Всяка вечер се моля на дядо Господ.”  „Ами като се молиш, Той защо ти изпраща болести, бабо?”  „Не зная, детето ми. Аз се моля най-много за здраве. Моля се да бъдем всички здрави. Ама на! Дядо Господ ми е изпращал какви ли не болести.”

         Любопитно беше човек да слуша разговорите, които баба и внучка водеха помежду си. И те бяха еднакво интересни и за двете. Така че никоя от тях не търсеше друго общество. Мъдрите мисли на детето забавляваха старата жена, а тя от своя страна задоволяваше желанията на детето. Кукуригаше като петел, пълзеше по земята като баба Меца, пееше любимите ѝ песнички. Разказваше неуморно нови и нови приказки, повечето от които бяха нейни съчинения.