Закусваме. Питам: Какво искаш за пиене - айрянче или милк. -Милк! Наливам мляко в стъклена чаша (в която пие винаги). - Не искам в тази чаша! - Ами каква искаш? - Искам детска чаша! Преливам млякото в детска чаша, нося го. - Не в тази, искам в голямата детска чаша! Наливам в по-голяма детска чаша. Поднасям го. Още не съм стигнала до масата: - Не тазииии! Искам чашата фроузен! Търся в шкафа, намирам я и преди да съм преляла млякото, профилактично питам: - Тази ли е? - Да! Слагам чашата на масата и веднага нова заповед: - Донеси ми кукли, искам кукли! Отивам в детската, нося две кукли. - И другите ми донесииии! Нося още две. - Вземи една за теб! -  сочи към четирите кукли. Вземам си една. - Не тази, тази е моя! - А коя е моя? - Ето, тази! Вземам я. - Сложи моите кукли на стола!  Слагам ги, но едната не се събира, пада. Колкото и да ги местя, все едната пада..  Премествам я на другия стол. Писък! Иска трите да са на един стол. Показвам нагледно, че не се събират. Слагам още един стол, за третата кукла. Продължаваме закуската. - Дай ми да пия. Подавам чашата и най-после очаквам одобрение. Поглежда ме сърдито: - Милк!  - Ами да, нали милк искаше! - Искам айрянче! - Милк искаше! - Айрянчеееее - и заплаква. Връщам млякото. Правя айрян, подавам ѝ го: - Дай най-напред на куклите. Поднасям чашата към двете кукли и цокам с уста, все едно, че куклите пият. Подавам ѝ чашата. - Не! И на другите дай! Почвам да поя "моята" кукла. - Не! На моята! - Добре! - поя нейната, дето е сама на стола, цокам и с чувство на изпълнен дълг, с жест - победоносно слагам чашата пред нея. - Не, дай и на твоята куклаааа! - Ама тя пи! - Не е пила! Цокам и пред моята кукла. Плахо подавам чашата на внучката. Пийна. Закуската продължи.   Закусихме. Прибирам масата. - Бабо, искам да играем на криеница! - Добре - но за да ѝ отклоня вниманието от играта, щото тя край няма, отиваме горе да сменим чаршафите. Докато аз се занимавам с чаршафите, тя свали от етажерката плик със снимки и ги разпиля; свали кремовете и червилата на майка си  и ги смеси със снимките; залови се с гардероба. Той е с огледала, с плъзгащи се врати. Като засили едната врата от единия край, блъска я чак в другия край.  Подавам ѝ ръка: -Хайде да слизаме. - Добре, ще излезем на разходка и ще ми купиш бабълс (това е пяна, дето децата духат и правят балончета). Понеже е рано за разходки, за да ѝ отклоня вниманието от бабълсите, извеждам я на двора. Връщаме се вкъщи: 
- Бабо, искам да рисуваме. - Добре. Вадя чашка, наливам малко водичка, вадя рисувателната книжка, нося водните бои. - Не тези, другите! Нося другите бои. - Не тези, другите! Връщам се и отново подавам предишните. -Не и тези.  Тогава ѝ подавам двете кутии и ѝ казвам: избери си!  Тя перва с ръка и двете кутии. Тогава разбирам, че явно има и други. Сядам на колене, навеждам се, гледам навътре в шкафа и виждам нова новеничка кутия с водни бои. Подавам ѝ я и ме награждава с усмивка. Тя рисува, а аз сядам да пиша това. След малко сяда до мен на съседния стол, носи четката и боите: - Бабо, боядисай ми ноктите. Потапям четката в червената боя. - Не червени! Розови. Мия четката, потапям я в розовата боя. Боядисвам ги розови. - Дай сега аз твоите да нарисувам. - Не, не искам, аз не съм дете да се рисувам! - И големите се рисуват! Мама си рисува нейните. При този аргумент отстъпвам, но си подавам пръстите набързо, да не ме плеска много с боя. Тя обаче ги повтаря. Боядиса ги. Насочвам ѝ вниманието към книжката, за да отида и да се измия - некомфортно ми е с тази боя по пръстите. Явно и на нея не й е добре, защото предложи: - Бабо, искам да си измия ноктенцата. Това ми дойде като добре дошло, защото и двете се измихме. В това време заваля дъжд, но тя: - Бабо, да излезем навън. - Не може, вали. - Не капееее! - Абе, капе, не виждаш ли? - Не капе!!! Отварям вратата към двора и ѝ показвам как вали. Гледа, гледа, вдига красивата си главичка към мен и казва: - Не капе!