Но това е само загатване. Все пак ако единствените предизвикателства, с които се сблъскваме в живота, бяха „тръните и бодлите“, човешкото съществуване радикално би се различавало от това днес.

Ако се огледаме, виждаме ли нещо друго освен страдание, болести, бедност, войни, престъпност, депресия, омърсяване и несправедливост? Историкът на древността Херодот пише за култура, в която хората оплакват, когато се ражда бебе, защото знаят неизбежната скръб и страдание, които ще го съпътстват до зрелостта му. Изглежда нелепо и болезнено, но кой би могъл да отрече тази логика? Йов от едноименната книга на Библията може да бъде разглеждан като символ на цялото човечество, в смисъл, че всички ние страдаме – често пъти очевидно несправедливо, несъответстващо на греховете, извършени от нас. Не е честно спрямо Йов, не е честно и спрямо нас.

Светските писатели, атеистичните автори се борят да разберат безсмислието на живота, винаги приключващ със смъртта. Те отново и отново издирват отговорите, но не постигат нищо, защото този живот сам по себе си не предлага нищо. Нихилизмът учи, че нашият свят и нашият живот в света не означават нищо.

Но книгата „Йов“ ни насочва към една трансцедентна реалност отвъд „nihil“-a. Казва ни, че всичко, случващо се с нас не е просто във вакуум, но има Бог, Който знае всичко и обещава накрая да възстанови всичко. Каквито и велики въпроси да остават без отговор сега, Библията не ни изоставя просто с пясъка на живота в ръка. Вместо това ни оставя Надеждата на надеждите – копнежът за нещо отвъд възприятията на нашите непосредствени сетива. Очакваме „…града, който има вечни основи, на който архитект и строител е Бог“. (Евр.11:10) и „…светия град, новия Ерусалим, да слиза из небето от Бога, приготвен като невеста украсена за мъжа си“. (Откр.21:2)

Амин! Дойди, Господи Исусе!