В Библията се казва, че трябва да се молим с вяра, без да се съмняваме, защото ако се съмняваме, няма да получим нищо: Яков 1:6,7 Но да проси с вяра без да се съмнява ни най-малко; защото, който се съмнява прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете. Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.

Ето още един случай, когато проявих съмнение...

 

Пак бях на богослужение. Този път темата беше за доверието в Бога. Пасторът даде пример със себе си. Със съпругата си пътували с кола. В Сливен спрели за закуска, а след това колата не можела да запали. Пасторът с минималните си познания по двигатели с вътрешно горене не успял да се справи. Повикал на помощ един господин, спрял наблизо, но и той не помогнал. Тогава тръгнал да търси автосервиз. В Сливен сервизите не са на всеки кръстопът, пък и било неделя и пасторът много се забавил. Изминали часове – помощ от никъде!

В това време съпругата, невежа във всяка област на автомобилите, седяла в колата и търпеливо чакала. В един момент се сетила, че има Бог и решила да се помоли. Сплела ръце, затворила очи и помолила Господ да се намеси и да „оправи” колата. От този миг с нетърпение зачакала пасторът да се върне. Най-после той се появил и уморено се отпуснал на седалката.

„Пробвай да запалиш колата!” – уверено казала съпругата. „Що, да не си я поправила?” – с ирония отговорил той. „Пробвай!” – настояла тя.

Колкото и да се съмнявал, пасторът сложил ключа, врътнал и...колата запалила.

Слушах пастора като разказва тази история и си мислех: Чудеса все пак се случват...с някои. Но не и с мен. Сигурно Господ не ме смята за достатъчно вярваща, за да „видя” и аз чудо.

 

Богослужението свърши, всички си тръгнахме. В нашия квартал сме три сестри. Едната има кола и ни покани – останалите две, да се качим. Аз седнах отпред, другата сестра – отзад, а шофьорката сложи ключа, завъртя и...колата не запали! Пак врътна, пак не запали. И така – няколко пъти. Помислих си: „Като колата на пастора...”

„Вижте, ако искате, вървете на автобуса. Аз ще видя как ще се оправям” – каза сестрата зад волана и отпусна безпомощно ръце. Ние и двете отказахме да тръгнем, казахме, че няма да я оставим сама. Тя вдигна капака на колата, побутна оттук-оттам и накрая каза: „Не знам, не му разбирам! Ще повикам синът ми да дойде и да ме дръпне.”  След това набра телефона на сина си и му каза да дойде колкото може по-скоро, но да вземе и въже за прикачване.

Седнахме и зачакахме. Мина доста време, момчето никакво не се задава. Сестрата пак му звънна, той отговори, че не може да намери въжето и тръгнал по приятели да търси. Разбрахме, че още доста ще почакаме и тогава аз се сетих, че можем да се помолим, както е направила съпругата на нашия пастор в подобна ситуация.

Склопихме очи и трите се помолихме с кратки молитви за помощ от Бога. След което сестрата сложи отново ключа, погледна ни и каза: „Сега трябва да запали!” И врътна, но...не запали. Стояхме безмълвни, втрещени в ключа и тогава... тогава сестрата извика: „Айййй!” „Какво?” – обърнахме се и двете към нея. „Ами този е старият ключ! Даже съм забравила, че още е в чантата ми!”

Извади новия ключ, врътна, запали и потеглихме.

Бог отново ми даде урок – да не се съмнявам; и че Той винаги се намесва, когато се смирим и признаем слабостта си пред Него. 

Недоверието и съмнението носят отрицателни чувства и преживявания
след себе си... Молитвата е свята, когато е чиста и от сърце... с Вяра !
Поздрави, Ваня !