Макар и до тук направеният анализ да е достатъчен, за да докаже несъстоятелността на теорията за всекидневното освещаване на съботата, ще представим още някои слаби страни на тази концепция:

1) Отрича жертвата на Христос.

Въпреки, че подчертава силата на опитността на спасението в Христос и необходимостта от живеене с вяра в Него всеки ден, разглежданата теория на практика отрича жертвата на Исус. Основната причина Бог да принесе Сина Си в жертва е, че Неговият закон (който изисква смъртта на грешника) не може да бъде променен, защото той е израз на Неговото естество, характер и воля. Единственият начин хората да бъдат спасени е Някой, Който е по-голям от закона, да поеме техните грехове и така да поеме наказанието, което те заслужават. Така Божият закон може да бъде удовлетворен; грешникът получава полагащото му се наказание, но това става в лицето на Заместника, а истинският виновен бива оневинен и получава шанс да живее отново с Бога във вечността.

Именно жертвата на Исус доказва, че не е възможно Божият морален закон да бъде променен. Ако беше възможно, хората щяха да бъдат освободени от вината си и без Божия Син да умре за тях.

С твърдението си, че след смъртта на Христос повече не е необходимо седмичното спазване на съботата – така, както Четвъртата заповед от Божия непроменим морален закон изисква – теорията за всекидневното спазване на съботата на практика обявява Божия закон за подлежащ на промяна и по този начин не само подценява сериозността на Божията воля и непроменимостта на характера Му, но и отрича принесената от Христос жертва.

2) Пренебрегва относителното мълчание на Новия завет по отношение на съботата.

Един от основните принципи, залегнали във формирането на Свещеното писание (а и не само в него) е, че не се говори за неща, които не са проблем. Противниците на седмичното спазване на съботата често забравят това.

Като се има предвид, колко важна за евреите е била съботата, лесно може да се предположи, че ако тя е била отменена чрез Христовата смърт или е преминала в „духовно“ спазване във всеки ден от седмицата, това е щяло да предизвика такъв сериозен дебат в средите на църквата, че Новият завет щеше да бъде поне толкова дебел, колкото Стария.

Като пример в тази връзка можем да вземем обрязването. След като на Първия апостолски събор се взима решението: от езичниците приемащи Христос да не се иска да се обрязват, се преценява, че това решение трябва да бъде разпратено до всички чрез писма (Деян. 15:19-29). Обрязването е нещо много важно за евреина. Този въпрос предизвикал толкова сериозна дискусия, че в много от своите послания апостол Павел отделя място да говори за него и неговото истинско значение.

А можете ли да си представите, какъв дебат би предизвикала идеята, че след смъртта и възкресението на Христос не е необходимо повече седмично спазване на съботата? Ако е имало нещо такова, Ранната църква е щяла да експлодира от спорове, които няма как да не влязат в Новия завет. Но такова нещо няма! Именно спорадичното споменаване на съботата в Новия завет е едно от най-силните доказателства, че в нея не са настъпили никакви промени – християните след смъртта на Христос са освещавали седмия ден събота по същия начин, както и преди Неговата смърт – не е имало проблеми по този въпрос и точно затова няма много писано по него.

3) Пренебрегва автентичността на опитността на старозаветните вярващи.

Другият проблем, който срещаме с тази теория, е сериозното разграничаване на опитността на спасението на новозаветните вярващи от тази на старозаветните. Спасението по благодат чрез вяра „изобретение“ на Новия завет ли е или го има и в Стария? Естествено, че го има в Стария завет (Бит. 15:6; Авак. 2:4). И старозаветните, и новозаветните вярващи се спасяват по един и същи начин. Разликата е в това, че за едните жертвата на Месията е в бъдещето, а за другите е вече извършена. Но това, че за старозаветните вярващи Обещаният все още не е дошъл, не значи, че те преживяват опитността на спасението в по-малка степен или с по-лошо качество. Те са могли да имат същата увереност в спасението и мир, както и новозаветните.

В такъв случай, след като тяхната опитност е автентична, тя няма да е по-различна от тази на новозаветните вярващи и тогава седмичното спазване на съботата би трябвало да отпадне за тях със същата сила, както е станало за новозаветните. Но виждаме, че това не се е случило. Теорията за всекидневно спазване на съботата на практика прави опитността на новозаветните вярващи по-значима и с по-голямо качество от тази на старозаветните. А това е трудно доказуема теза.

4) Пренебрегва историческите доказателства за конфликта „събота-неделя“ през вековете.

Поредната слабост на разглежданата теория, е тоталното пренебрегване на море от документи доказващи, че ранните християни и поколенията след тях са гледали на съботата като специален ден за освещаване. Ако приемем, че в Християнската църква е настъпила промяна в разбирането за съботата (и въпреки това ранните християни са останали мълчаливи по този въпрос) и че тяхната опитност е по-значима от тази на старозаветните вярващи, това би означавало, че след като първото поколение християни си отиде (където юдейският корен е много силен), би трябвало следващите поколения напълно да забравят за съботата и тя повече да не представлява никакъв спорен въпрос (така както въпросът за обрязването е слязъл от дискусия след време, когато еврейският корен се е изгубил от църквата). И въпреки това, когато апостол Йоан пише Откровението (непосредствените му читатели са второто поколение християни), още в самото начало, когато говори за първото си видение, той изрично споменава, че го е получил в събота, в Господния ден. Защо ще го прави, ако това е бил вече въпрос без значение?

Исторически документи от втори век и след това говорят за една  яростна битка между съботата и неделята в средите на църквата. Защо ще го има това, ако ранните християни са разбирали съботата както разглежданата теория предлага – „всеки ден е събота, когато си с Бога”? Ако това е било виждането на ранните християни, изобщо е нямало да има дискусии, послания, събори и какво ли не, посветени на конфликта „събота-неделя“. А ги има. И то изключително много.

5) Неразбиране на въпроса за светостта.

Един от големите проблеми стоящи в основата на гореизложената концепция стои неразбирането на въпроса за святото. Светското, постмодерно общество, в което живеем, отрича наличието на святото. Според него няма неща, на които трябва да се гледа по по-различен начин и със страхопочитание. Смятаме, че именно този дух е навлязъл в гледната точка на тази теория (за съжаление, този дух е повлиял твърде много съвременното християнство). Ако се разбира по-добре библейската идея за святото, не би имало уеднаквяване на седмичните дни, пък дори и те да минават под знака на дълбоката връзка с Христос.

Библейското разбиране за „свят“ е „отделен за специална употреба“. Идеята е, че нещата трябва да се разграничават. Ако дадено нещо е за всекидневна употреба, то не е непременно лошо, но когато дойде специалният момент, се употребява другото, святото, а не това, което е всекидневно.

На този принцип стои разбирането за скинията сред всички останали шатри на израилтяните, десятъкът, Божият народ в света и др. На този принцип стои и съботата. Шестте дни на седмицата не са лоши сами по себе си. Те са нещо добро и в тях трябва да се работи. Седмият ден обаче е различен. В него всекидневното се оставя настрана, за да отстъпи място на специалното. Едното се разграничава от другото. Така че никакво „духовно“ разбиране и практикуване на съботата всеки ден, не може да се вмести в концепцията „обикновено-свято“, на която стъпва съботата.

Най-важният момент във въпроса за святото е, че Господ прави нещо да е свято. Дори и целият свят да се съгласи, че дадено нещо е свято, това няма да го направи свято. Само Господ го прави такова. Дори и целият свят да започне да освещава един ден от седмицата (например неделя), това не го прави свят. Свят може да е само този ден, който Господ е осветил, дори и никой човек да не пожелае да го спазва. А Той е осветил само един ден – седмият ден, събота:

„И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил“ (Бит. 2:2, 3).

Щом като Господ е определил седмия ден за свят, никой не е в състояние да промени този факт, независимо дали ще е покорен на Божията воля и ще освещава този ден или не. Седмичното освещаване на съботата по никакъв начин не омаловажава връзката с Христос през останалите дни от седмицата. То не замества ходенето с Христос през седмицата. Просто прави разлика между дните – седмият ден е различен от шестте, защото Господ го е направил такъв.

Един новороден християнин ще бъде със Своя Господ във всеки ден от седмицата и всеки ден ще преживява спасителната Му благодат. Връзката с Христос осигурява спасителната благодат за вярващите, но тя не обявява някой произволен ден за свят, нито отменя светостта на ден, който вече е бил направен свят. Затова искреният вярващ, който ходи всеки ден в спасителна връзка с Исус, ще освещава седмия ден, защото Господ е направил този ден свят и е заповядал всички хора да го освещават и защото знае, че връзката с Христос не променя този факт.

При толкова много проблеми в една теория едва ли ще е учудващо, ако стигнем до заключението, че макар и да звучи интересно, няма как тази теория да е вярна. Макар и да звучи интересно теорията предлагаща всекидневно освещаване на съботата има твърде много проблеми, за да бъде приета за автентична.

Добрата новина е, че благословението от освещаването на седмия ден никога не е отпадало. Библията е прекалено ясна, че седмичното освещение на съботата не е било отменено чрез жертвата на Исус и продължава да е задължително за всички християни.

Насладата от съботата може най-добре да бъде описана от един старозаветен пророк с дълбока опитност с Бога:

„Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден и наречеш събота наслада, света на Господа, почитаема и Го почиташ като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа и Аз ще те направя да яздиш по високите места на земята, и ще те храня в наследството на баща ти Якова; защото устата Господни изговориха това“ (Исая 58:13, 14).

Това е истинското преживяване на съботата – когато дойде петък вечерта, да оставиш настрана всички свои пътища и планове и да се потопиш в небесната атмосфера на специалния ден на Бога! Защо не опитате и вие от тази наслада?