Като се върнах в България, още преди да създам книжарницата, волна като птичка, реших да си направя една разходка до София. С влака. Исках да мина през плевенската гара; да погледна през прозореца, да почувствам нещо – може би сърцето ще ми подскаже. Все още не знаех със сигурност дали Сашо е жив. Рени не ме обичаше и може да си е направила гадна шега с мен...

                 Така и направих. На Плевен свалих прозореца, погледнах и...нищо не почувствах. Стоях докато влакът потегли, после седнах и се замислих: Какво искам! Минали са толкова години! Трийсет и... започнах да пресмятам колко.  Много са! И той... И да е жив, сигурно вече ме е забравил. Още по-лошо пък ако не ме е забравил, и не ме е потърсил толкова време. Просто няма какво да търся в Плевен! Не че като бях в Гърция не съм си представяла деня, в който позвънявам на вратата му; той излиза и... от там нататък представите ми се размиват....

             В София погостувах няколко дни на щерчето, дойде време да се прибирам. „Пътувай с автобус, по-удобно ще ти е.” – посъветва ме тя. „А, не! Свикнала съм с влак.” Свикнала съм... глупости!  Но още щом го изрекох, разбрах, че ще сляза на Плевен.

              Слязох. Помнех адреса. Взех такси, и направо – там. Огледах се – всичко ми беше абсолютно непознато. Къде съм попаднала!

             Постепено спомените ми започнаха да възстановяват картината. Припомних си блока, входа, пощенските кутии, звънците. Помня, че тогава на звънеца бяха изписани имената на Сашо и на майка му, но бяха с различни фамилии. Стана ми топло, като си спомних тези подробности. Мило ми стана, близко. Била съм тук... БИЛИ СМЕ! Стъпвали сме по тези стъпала, отваряли сме тези врати...

               Сега надникнах, не видях изобщо имената им по звънците. „Може картончето да е паднало и да не са си направили труда да го напишат отново” – си помислих (защото имаше доста звънци без надписи).

             Изкачих се до етажа. Застанах пред вратата. Бях си репетирала репликите в случай, че ми отвори Сашо и в случай, че  отвори Рени. Стоях, не бързах. Мислех, че ще се вълнувам много, но общо взето бях спокойна. Натиснах звънеца. Почаках – никой. Сърцето ми малко прескочи... Натиснах още веднъж, по-настоятелно. Отново никой. Ръката ми май трепери... Позвъних трети път и.... разбрах, че няма кой да ми отвори. Тази „реплика” не бях я отрепетирала. Какво да правя?

            Докато стоях на площадката чух шум зад вратата от другата страна на коридора. Преместих се там, шумът се повтори – значи има някой. Съседите! На тях ще звънна, те ще ми кажат.

           Позвъних и изведнъж нещо одраска вратата отвътре и се чу силен лай. Куче е било... Оставаха още две съседни врати. Огледах се на коя от тях да позвъня, а кучето продължи да лае и след миг, вратата се отвори леко. Една жена изшътка кучето:

-         Влез вътре! – и надникна – Кой е?

-         Добър ден!

-         Добър ден, какво има? – жената затвори зад себе си; кучето спря.

-         Мога ли да ви попитам нещо?

-         Кажете.

-         Знаете ли къде са хората, които живеят в този апартамент? – и посочих сашовата врата.

-         Ааа, те са на работа по това време. Защо ги търсите?

-         Ами...ние сме съученеци, заедно сме учили. Аз не съм от Плевен, минавах от тук и реших да ги потърся.

-         Съученици ли? Нещо се обърквате. Те са млади хора, имат дете в яслите. – видимо не бях на възраст да имам дете в яслите...

-         Аз ви говоря за Сашо,  Александър. А  вие може би имате предвид децата му и внучето?

-         Неее! Сашо... Той живя отдавна тука. Няма го вече. Сега живее едно младо семейство. Те купиха този апартамент.

-         Не знаех... А Сашо къде отиде да живее?

-         Сашо ли? Ами...... той......почина.                  

         Не знам как съм изглеждала. Жената ме покани у тях. Кучето не ме закачи. Поседнах, поговорихме. Бил болен, през цялото време Рени се е грижила за него. Майка му починала. Деца не са имали.

        Поседях още малко, дойдох на себе си; разбрах, че нямам повече какво да правя тук. Благодарих на жената и излязох.

           Блокът, входът, стъпалата, звънците... не са се променили. Само Сашо го няма... И това прави усещането ми за тях различно. Огледах се отново: студени, безмълвни, далечни, непознати. Няма го... Това наистина е ДРУГО МЯСТО! Искаше ми се по-скоро да се отдалеча.

          Отидох направо в общината. Намерих службата, която се занимава с гробищния парк. Взех адреса на гроба, купих карамфили и спрях такси.

 

            На гробищата нямаше никой, никаква друга кола не се виждаше; пъръчах на шофьора да ме почака.

         Намерих го: АЛЕКСАНДЪР ВЛАДИМИРОВ  (1945 – 1995). Имаше и снимка. Моят Сашо! Същият! Приятелят ми.... Гърлото ми се сви. Значи е истина!

         До този момент се надявах, че дишаме един и същи въздух – въздухът на нашата планета. Сега вече нищо не ни свързваше. Сега стояхме на космическо разстояние един от друг. Не можех да стигна до него, не можех да го докосна. Погалих снимката, паметника; коленичих, оставих си цветята.

        Сашо! Колко кратък е животът! Навън има красиви неща, но ти нямаш очи да ги видиш; звучи приятна музика, но нямаш уши да чуеш; случват се разни неща, но нямаш сърце за тях!

        До теб съм, Сашко. Добри мой приятелю „от...сто години и седем месеца”!

        Бил си болен... а не ми се обади.  Можех да дойда; да подържа ръката ти, да поплача. Да си кажем „сбогом”.

          Щеше да е тъжно, но имахме нужда от това. Искам да ми е тъжно С ТЕБ! Може би не си искал да те видя болен? Тебе всякакъв мога де те видя! Всякакъв!!!

         Сега?  И болен те няма!

         Няма те!!!  Няма те. . . Завинаги те няма. Хиляди пъти се разделяхме „завинаги”, но този е последният.

                                                        *

        Почувствах се ужасно самотна. Около мен нямаше никой. Потръпнах – лошо място за срещи. Погалих снимката още веднъж, понаместих цветята, постоях, но знаех, че нищо от това няма смисъл. И когато тръгнах, знаех, че повече никога няма да се върна тук.

                                                        *

         Ще го потърся Там, на Новата земя.

Разчувствах се и аз.. Времето наистина не жали никого....остават спомените!

срещи ,раздели ,обич ,невъзможност. Скъпи и незабравими спомени,
болка и надежда . Вълнуващ разказ ,истински .Красиви сте ,
млади и красиви ...
Прегръщам те ,мила !

Тук на тази земя сме за кратко. Кой повече,кой-по-малко , но винаги кратко. Моя баща не живя и толкова.Би било хубаво да ме види да завърша поне средното си образование, да не говорим за висше или женитба или деца- как би се радвал. Но ти определено си добра .Радвам се, че имам удоволствието да чета написаното .

Жалкото е, когато хубавите хора рано си отиват от този свят...

непризната любов, неизживяна раздяла, трудна среща......

Поздрави
Валя

Благодаря, че мога да ги споделя с вас; всички, които идвате при мен...

Стела, харасваш разказа ми, а аз като си го препрочитам, ми се струва, че не съм пресъздала и частичка от това, което преживях...
Изглежда чувствата са по-силни от думите.
Прегръщам те и аз!

Ние вярваме, че един ден ще се видим с нашите починали близки и това е съкровената ни надежда.
Благодаря ти за хубавите думи.

И жалко, и тъжно, и боли....
Благодаря ти, че се отбиваш тук.

Какво ли не преживява човек! Лъжат се тези, които казват: "Не мога повече!" - всичко се преживява, корава е човешката душа!

Плаках...плача и в момента...

. . . . . Защото ни познаваш, когато изглеждахме така - на снимките; защото беше свидетел на всичко, което ни се случваше и защото...ме обичаш.
Благодаря!