На другия ден Мила ме заведе в друга графия. Служителката – симпатична жена на средна възраст. Говореше ясно, направо всичко ѝ разбирах. Беше българка, женена за грък.      Правилото за бабите и гръцкия се оказа вярно. Предлагаха се добре платени работи, но бабите богати и искат добър гръцки. Затова на мен ми предложиха по-ниско платена работа, при по-бедна баба, но без претенции за гръцки. Съгласих се. Казаха, че е в околностите на Атина и след обяд в два има автобус; пътувам около час и...готово. От автобуса някой щял бил да ме вземе с кола.       Сърцето ми се сви: ще се разделим! За мен Гърция беше равно на Мила. Без нея ще съм като космонавт в безтегловност.        Отидохме до квартирата ѝ, прибрахме чантите, взехме такси и не след дълго бяхме на спирката. Нямаше много хора. Мила ми купи билет и ме настани в автобуса. Имаше още няколко минутки до потеглянето. Казах ѝ да тръгва, да не чака, но тя остана. Аз в автобуса, тя – отвън. Гледах я и се надявах сълзите ми да не се виждат изпод очилата. Мила ми се усмихваше; и аз  се опитвах. Автобусът запали и бавно потегли. Помахах, залепих чело на стъклото и гледах, докато се скрие от погледа ми.        Сякаш бях сама. Не в автобуса, а в целия свят сама....       Къде отивам, кой ще ме посрещне, как ще се разбираме, какво ме очаква – нищо не знаех. Само това, че трябва да  сляза на последната спирка. Като минаха 50 минути, гледах по спирките пътниците: ако всички слязат и автобуса се опразни, значи съм на последната.       Е, опразни се. Когато се надигнах да излизам, една жена почука на стъклото и направи някакъв неопределен жест. Беше усмихната. Това ме окуражи.       Слязох, а тя: „Ваня?” „Не!” – отговорих и се стъписах! Кое им беше обърканото, ДА-то или НЕ-то! В следващия момент жената приятелски ми подаде ръка: „Вилма”, а аз се зарадвах, че не знае български.       Проблемът беше, че и аз не знаех гръцки. Мълчейки стигнахме до къщата. Неголяма вила; от двете страни с тераси. От едната се вижда морето на около 200 метра. Не е лошо... Вилма ме заведе до стаята ми, оставихме чантите и започнахме „разговор”. Пет пъти посягах към разговорника и той пет пъти не ми свърши работа. Накрая се разбра, че и двете сме учили в училище френски. И двете сме го позабравили, но си говорехме на инфинитив и чудесно се разбирахме.       След като се успокоихме, че контактът между нас е установен, Вилма ми показа банята и ме остави да си подредя нещата. Останала сама вече можех да помисля: тази ли е „бабата”? Че тя няма и 70! Права, здрава, кола кара, какво да ѝ гледам! Освен да ѝ правя компания... Ама че хубава работа си намерих! Чувала съм, че има такава работа – придружават бабите навсякъде и си приказват. За малко пари, но ще ходя с нея по курорти, по магазини.        Когато излязох от стаята си, бях в малко по-добро настроение и пак се заговорихме. Нали знаем френски! Разбрах, че ще дойде сестра ѝ. Щели сме да отидем с колата да я посрещнем. Тя била по-голяма от Вилма. Ааааа! Проясни ми се! Не Вилма, а сестра ѝ ще да е бабата. Сигурно е болна, ще ходим да я вземем от болницата. Жалко, Вилма ми харесваше...        По пътя си мълчахме. След около 10 минути колата спря. Огледах се, познато място  – автогарата. Мисля си: сигурно болницата е някъде наблизо. Излязохме от колата и стоим – никъде не отиваме. Хм! Нещо не ми е ясно, но ще разберем каква е работата. След малко един автобус спря, наизлизаха пътници и една жена се отправи към нас. Няма вид на болна, даже не накуцва – забелязах веднага! Прегърна Вилма, прегърна и мен. Ай, да му се невиди! Видимо е по-възрастна от Вилма, но не е болна... може би на нея ще правя компания?        Пристигнахме в къщи, те си поприказваха, като отвреме навреме ме поглеждаха и дружелюбно ми се усмихваха. В един момент станаха, станах и аз. Излязохме от хола и влязохме в една друга стая. И там........замръзнах! На едно легло лежеше. . . .  БАБА! Покрита с чаршаф, само ръцете ѝ над чаршафа и главата ѝ се вижда. От всякъде стърчаха кабели и маркучи.                              Кабели и маркучи!!! От носа ѝ, от устата, от ръцете...       Беше бледа, със затворени очи и по нищо не личеше, че е жива. Под чаршафа – дребно, омършавяло тяло с памперс, облечено само в потник.        Ами... това е!       Нещо неясно?                

БЪДИ СВОБОДНА ВАНЯ!

Тъжен и труден е пътят на гурбетчия ,но имаме ли избор понякога ...
Честит празник ,мила ...Българският ден .И усещането на българското в душите и
сърцата ни .
Хубава вечер !

Свободни са само духът и фантазията ми...
"И това не е лошо" - както казва ББ.
:))))

Понякога обстоятелствата така ни притискат... Лъжат се тези, които казават: "Не мога така; не мога повече!"
Човек всичко преживява, каквото му дойде до главата. Има си цена, разбира се!

ясно!
Поздрави!

"На съда е ясно, да влезе убития!?"
Поздрави и на теб!