Тази сутрин излязох рано; майка си беше свършила лекарствата и бързах към аптеката. Към обяд температурите се вдигат, но сутрин винаги е студено. Минах покрай кварталните кучета – още спяха заринати на топло в събралата се от вятъра шума. Изведнъж пред мен изскочи едно, не от нашите. Затича се, но точно пред мен се спря. Имах усещането, че ме припозна; гледаше право в мен и сякаш се чудеше как да постъпи с излъганата си надежда. Поспрях и аз: „Друг ли чакаше?” Приближи и ме помириса. Погледна нагоре – в лицето ми и каза: „И ти може да ми дадеш нещо...” – точно това казваха очите му. „Нямам нищо – отговорих му – не знаех, че ще те срещна. Що не спиш като другите? Гладничко ли си?” – наведох се към него.  „Да!” – каза опашката му и се завъртя.      Беше старо, рошаво и грозничко. От тия кучета, по които не се заглеждаме. Които отминаваме и даже заобикаляме; защото даже и да не хапят, достатъчно е да те окалят. От време навреме потръпваше. Студено ли му е или е болно? Или просто гладно? И самотно. . .      Тръгнах. След няколко крачки се обърнах. Кучето стоеше там, където го оставих и ме гледаше. Как ме гледаше! Краката ми се сковаха, не можех да продължа. Една сълза се търколи. Не от неговите очи...       

просто човешко.
Поздрав
Валя

Колебаех се да го споделя, когато хората събират левче по левче за самотните деца по домовете, аз да пиша за преживяванията си с едно куче. Но иживотните са като децата - безпомощни и имащи нужда от любов...
Поздрав и на теб!

Глас на куче:
Стопанин, тази вечер никъде не мърдам,
кротко ще седя край огъня
и ще си разпъвам лапите.
(може да е мое куче)

Друг глас, не знам чий:
Ти нямаш куче.
И камина нямаш.
И пак ти идва много водката.
(изглежда не е било мое куче)

И трети глас:
…
Но замълча.
(това е още по-неясно)

От всички гласове, които чувах,
най-много ме изплаши този, третият.
Изррръмжжжах му!
Изръмжаха и останалите с мен.
Всичките.

Подвих опашка.

Всички имаме нужда от това!!

Сега Йода ми е болна от грип, кашля зверски и едни сополи, ако ти кажа, че почти цял ден я държа м обятията си и си поплаквам. Ако нещо се случи с нея и аз ще умра. Няма да мога да понеса още едно любимо същество да си отиде. А тя си е моя, аз и бях мама. Сега сме на антибиотик. Дано се оправи по-бързо. А уличните милите, дано тях не ги лови това чудо, че кой ще ги гушка и ще им дава лекарства. Хубав ден!

Мен пък никой не ме чува като си скимтя . . .
Усмихна ме :))))

Да! Разликата е в това, че хората имат повече възможности и винаги могат да почнат "отначало". Е, почти винаги...

Не се притеснявай, всичко ще се оправи, Маки! Преди няколко години маше едно улично куче така много кашляше. Беше изнемощяло и даже залиташе. Завих в парче шунка един антибиотик и на другия ден беше кукуряк. Оздравя напълно! И Йода ще оздравее.
Усмихни се! :)))