Не пуснах писмото, не бях сигурна дали помня адреса. Можех да се обадя тук – там на колеги да ми го кажат, но не го направих. Можех да си отида в Шумен и да потърся из тефтерите; знаех, че го имам някъде записан, но не си отидох. Можех да изредя още десет причини, заради които не го изпратих, но истината беше, че нямах смелост. Не знаех как ще реагира. Ако отговори: „Извинявай, бях те забравил. Добре съм, щастлив съм...” – добре. Ами ако въобще не ме удостои с отговор!?! Няма да го понеса.  Тотално изоставена от всички... Не, не! По-добре да не го изпращам.  Сгънах го, сложих го в една тетрадка с празни листа и все едно, че не съм писала.            Учебната година свърши. Нямах причина да живея в Борци. Върнах се вкъщи. Красимир беше напуснал. Радвах се, че съм си удома, но ми беше криво за Красимир. Много добър специалист–авиомеханик, но в личния си живот много неорганизиран: в повечето месеци от годината работи в чужбина, а като се върне в  България, няма при кого да отиде – не ми се говори! Няма ден, в който да не съм се помолила за него: Бог да му дава мъдрост и да сложи ред в живота му...           А аз – отново без работа. И отново тръгнах по обявите. Набираха шивачки за Чехия. В обявата пишеше, че може и непрофесионалистки. Ами аз съм точно такава: шивачка-непрофесионалистка! Искше се автобиография, молба в свободен текст и... не знам какво още. Отворих едно чекмедже да търся карирани листа и открих. . . Писмото!              Зарязах автобиографията и молбата. Зачетох се и изведнъж добих смелост:  „Я, колко хубаво съм го написала! Ще взема да го пратя!”  Към дванадесетте сраници добавих още две:  „Здравей, приятелю мой от сто години и седем месеца, защото точно седем месеца изминаха, откакто ти написах това писмо.”           Писах му, че вече не съм в Борци и че сега се готвя да ходя в Чехия. Че имам вече студент, още някои неща и сложих писмото в плик.          Изпратих го и зачаках.        

 

И аз ще почакам продължението...;)

Коремът ми се свива...

И ние чакаме продължението;)))))))))))))))))Радвам се, че си го пуснала, „прави, каквото трябва пък да става, каквото ще”

Пуснах го, направих, каквото трябва, а стана... каквото не го мислех.

е истинско...
Поздрави!

и дано отговорът е този, който ти очакваш. Усмихни се и лека и спорна седмица от мен!

"пиша тъй както мога"... и е истинско, защото е животът ми.
:)))

Благодаря за усмивките. Ти ги раздаваш в изобилие, даже препращам твои постинги тук и там, чак в Америка :)))
А отговора. . . не го очаквах.