В неделя сутринта Красимир наистина дойде с мен на църква. Не искаше да преминаваме през целия салон; седнахме най-отзад. Беше неспокоен, усещах го, че му е неловко. Не си е на мястото! Сигурно се притеснява някой да не го познае. Вече съжалих, че го поканих; че му създадох това неудобство... Както и да е, дошли сме вече. Мълчахме.           Проповедта беше за любовта на Исус към болните, онеправданите, самотните и нещастните и по-точно за  едно от чудесата, извършени от Него – излекуването на човека с изсъхналата ръка. Исус му казал: „Излез насред!” (В някои преводи: „Изправи се в средата!”). После му казал да простре напред ръката си и тя оздравяла.          В края на проповедта пасторът каза: „Не е лесно да протегнеш изсъхналата си ръка - неприятна гледка за околните, човекът сигурно се е притеснил. Но се доверил на Исус, вдигнал ръката си и оздравял. Сега... всеки от нас е като този човек – с болни „ръце” и души, проядени от греха. Искам да ви попитам: Има ли някой между вас, който се притеснява? И не иска другите да го видят?”         Замръзнах на мястото си. Сякаш въпросът беше отправен към Красимир. Пасторът продължи: „Някой, който иска да се довери на Исус, но се срамува? Може ли да преодолее неудобството и да вдигне ръката си като човека с изсъхналата ръка? Нека го направи, Исус е великият Лекар на нашите души.”           Пауза. Всички мълчат. Отпред плахо почнаха да се вдигат ръце. Не исках да поглеждам Красимир, за да не му повлияя по някакъв начин, пообърнах се малко настрани. И до ден днешен не знам вдигна ли си ръката или не.          После пасторът продължи: „Не е лесно и да застанеш отпред, пред хората, с недъга си. Всички ще те видят. Някои ще те съжалят, други ще се погнусят, трети ще ти се присмеят. Ще се засрамиш... Но човекът го направил. „Излез насред” – му казал Исус и той излязъл. И изцелението дошло. А сега? Ако Исус застане пред теб и ти каже: ”Излез насред! Излез, приятелю, Аз ще излекувам раните на твоята душа!” – ще се изправиш ли? Ще Му се довереш ли? Нека всеки, който вярва,че Исус може да му помогне, да дойде отпред тук при мен и всички заедно ще се помолим за изцеление на душата му.”              Стоях и гледах как хора от предните редици започнаха да излизат. За себе си смятах, че вече съм предала живота си в ръцете на Исус и не мислех, че трябва да го правя отново. А за Красимир въобще не допусках, че ще го направи. В един момент той се изправи; без да ми каже нещо, мина покрай мен, извървя пътя до края на реда и... мислех, че ще излезе от салона. Той направи обратното. Тръгна към амвона. Коленичи, сведе глава. Църквата се изправи и пасторът се помоли Бог да благослови всички, които са решили да Му се посветят. . .           Не че одобрявам този начин на проповядване с такива масови демонстрации, но в този момент за мен беше важно друго: Красимир декларира не пред мен, не пред пастора, дори не пред църквата, а пред цялото Небе, че се доверява на Исус!
       Имаше много хора отпред, но сърцето ми виждаше само Красимир. Тих, смирен - коленичил пред Господаря на Универса!                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                 

Край на чувството ти за хумор. Всички ли като повярват стават такива?

Аз съм същата, която преди няколко месеца писа с чувство за хумор. Не съм го загубила, но за сериозните неща - сериозно. :)))

Това е страхотно, толкова жени биха дали всичко за да видят така мъжа си обарнат към Бога !!!

А също и да ОСТАНАТ при Бога.