Всичко свърши много бързо. Разведохме се по взаимно съгласие, нямахме кой знае какво да делим. Най-важното – децата. Те останаха при мен.

          Датата беше 10.11.1989г. Седнах на дивана – сякаш съм копала на лозето, тъй съм уморена. И сега? Ще се мразим ли, приятели ли ще бъдем? Какви сме? „...бяхме най-близки, от сега нататък ще сме най-чужди в света”. Пуснах телевизора, започват новините. Най-дето ги обичам! Посегнах да го угася, но... точно когато най-не ми е до новини, нещо невероятно! Преврат в България! Гледам и не вярвам на ушите си, дето казва един наш любимец. Заслушах се, а в това време телефонът звъни. Кой ли е пък сега! С никого не ми се говори. А и тази новина... Един път на сто години ще искам да чуя нещо и... Телефонът продължава! Новината ще я повторят, да видя кой е. Вдигам слушалката:

-          Ало?

-          Ти гледаш ли новини, бе? – беше Красимир.

-           Да,  какво става, нищо не разбирам...

-          Ти кога ли си разбирала от политика! – приех го като комплимент – Тодор Живков падна!

-          Наистина?

-          Гледай, гледай, затуй ти звъннах. Айде, че и аз гледам... – и затвори.

          Светкавици! Една след друга: развод; Тодор Живков паднал; сега Красимир ми звъни. . .