Както му е редът, реших да звънна на Сашо и да му кажа, че пак се събрахме с Красимир. Мислех, че като друг път ще ми каже: „Поздравления! Добре сте решили; децата, семейството...”  Но, нищо подобно! Не знам как е изглеждал в този момент, но сякаш го виждах как се свлича на стола и онемява.

           Мълча. Не знам колко. Помислих, че връзката се е разпаднала. Виках го. Накрая изрече едно: „Ами добре, Ванюшка!” Гласът му сякаш идваше изпод земята. Не разбирах какво става. Прекратихме разговора. Беше много объркано. Усещах, че нещо не е наред.  Да не би той... Не може да бъде!

          Прехвърлях откъслечните думи, които ми каза, още чувах отпадналия глас, с който ми говореше. Нима е разчитал на този развод?!  Възможно ли е да ме е чакал... Ами ако се е разделил с Рени! Какво става наистина!

           Да го набера пак и да разбера? Не! Не, не... не може.  Ако искаше да ми каже нещо, щеше да го направи. Сигурно не е посмял... Аз все бързам - изстрелвам това, което имам да казвам и от там нататък разговорите губят смисъл.

          Коремът ми се сви. Какво направих!        
                                (изтрито)