2. Денят “Днес”Твърди се, че влизането на евреите в Обещаната земя (където ги въведе Исус Навиев), и което е почивка от робството, се счита от Бога за нищо. Това изобщо не била почивката на Бога и се наложило да се даде друг ден – денят на спасението за новозаветния вярващ. Затова всеки, който вярва в Исус и уповава на Него за прощение на греховете, си е починал от всичките си усилия и е осветил Божията свята събота. Това бил денят “днес”, споменат в Евреи 4-та глава, от което разглежданата теория стига до извода, че спазването на седмичната събота загубва своя смисъл. За новозаветния вярващ остава само новозаветната събота, в която влиза чрез вяра. Така текстът от Евр. 3 и 4 гл. се използва като аргумент срещу седмичното спазване на съботата и за новозаветния вярващ всеки ден след Кръста е събота, което меко казано е неправилно.

Да разгледаме по-подробно въпросния пасаж, говорещ за почивката на Божия народ и денят “днес”. Той се намира в Евр. 3:6 – 4:11. Още от самото начало се засяга въпроса вярващите да устоят докрай. Големият проблем е неверието, което води до отстъпление, затова християните трябва да се увещават един друг, за да не се заблудят. Това увещаване трябва да се прави своевременно, като възможността за всеки е наречена “днес”. Така че тук денят “днес” означава шанса, благоприятната възможност, която вярващите имат, за да откликнат на Божия призив, за да не отстъпят в неверие (затова Той пак определя един ден, "днес", като казва толкова време по-късно чрез Давид, както вече казахме: "Днес, ако чуете Неговия глас, не закоравявайте сърцата си.").

Всичко, с което този текст се занимава, касае неверието, поради което вярващият може да напусне дръзновението и първоначалната си увереност. Денят “днес” представлява едно време на благодат, в което вярващите могат да се утвърдят във вярата си като противостоят на връхлитащото ги неверие. Като  пример на неверие, бунт и отстъпление в текста са посочени евреите, изведени от Египет чрез Мойсей, които измрели в пустинята и не успели да стигнат до Обещаната земя (ст. 16-18). Тук Обещаната земя е наречена “почивка”. В края на тези разсъждения авторът на посланието прави извода: “И тъй виждаме, че поради неверието си те не можаха да влязат” (Евр. 3:19).

Извеждането на евреите от Египет и въвеждането им в Обещаната земя е било демонстрация на Божията сила да изведе човека от робството на греха и да го въведе в свободата на връзката с Бога. Затова Обещаната земя е сравнена с почивка, в която евреите щели да влязат, ако имали вяра.

Както за древните израилтяни, така и за настоящите християни проблемът си остава неверието, поради което човек се лишава от възможността да влезе в Божията почивка: Защото на нас бе донесено едно благовестие, както и на тях; но словото, което те чуха, не ги ползва, понеже не се съедини чрез вяра в онези, които го чуха (ст. 2). Само вярващият влиза в нея: Затова ние, повярвалите, влизаме в тази почивка; (ст. 3). Тук вече думата “почивка” започва да придобива значение на опитността на спасението на вярващия – мирът, успокоението и уверението, че е приет от Бога.

Едва към този момент от разсъжденията си, когато говори за опитността на спасението, авторът прави връзка със съботата: Защото някъде си е говорил за самия ден така: "И почина си Бог на седмия ден от всичките Си дела"; (ст. 4). До тук той илюстрира Божията почивка с влизането в Обещаната земя и опитността на спасението, но сега добавя и нещо ново – почивката, която Господ създал при сътворението на земята. На пръв поглед това са две различни неща и все пак тук авторът нито си противоречи, нито казва нещо необичайно. Делото на изкуплението (демонстрация на което за древните израилтяни бил изходът от Египет) е дело много подобно на сътворението на земята. Изкуплението е вид пресътворяване на човека (виж 2 Кор. 5:17). Не случайно в Четвъртата заповед като основание за освещаване на съботата се посочва създаването на земята (Изх. 20:8-11), но в другата й версия Мойсей добавя като основание и освобождението от Египет (Втор. 5:12-15). Сътворение и изкупление са много подобни дела. Така че никак не е изненадващо, че авторът на Посланието към евреите прави връзка към съботата, когато говори за спасението илюстрирано с почивката. Очевидно неверието на евреите им попречило да влязат в Божията почивка и затова било необходимо да се говори за друг ден (ст. 8) – нещо, което касае и християните (виж ст. 1-3, 6). Макар и идеята за почивката на Обещаната земя да пропаднала, има една друга почивка, която е достъпна за всеки вярващ: “Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка” (Евр. 4:9).

Използваната тук дума за съботна почивка е “сабатизмос”.  Навсякъде в разглеждания пасаж, където се споменава думата “почивка”, се използва гръцката дума “катапаусис” – “почивка”. А тук думата е различна и неминуемо сочи към Четвъртата заповед. Всъщност думата “сабатизмос” не съществува в гръцкия език. Тя е създадена от автора на посланието (не е необичайно библейските автори да излизат от познатите езикови и граматически структури, за да предадат по-добре идеите си), който използвал еврейската дума за събота “шабат” и гръцка наставка. Това без съмнение показва, че в тази част от разсъжденията си той стъпва на почивката, както е посочена в Четвъртата заповед. Тази почивка възпоменава Божието творческо дело. Но понеже изкуплението е дело много подобно на Сътворението, съботата от Четвъртата заповед става знак за възпоменание и на изкуплението чрез Христос – нещо, което е било посочено от Мойсей още от самото начало (Втор. 5:12-15), но което през годините е било пренебрегвано. Използвайки аналогия с творческите дни, авторът на Посланието към евреите твърди, че чрез освещаването на седмия ден – събота, верният християнин демонстрира, че той не е в състояние да се спаси сам чрез собствените си дела, но разчита за това на делото на Бога (Евр. 4:10). Правилното освещаване на съботата изисква от човека да остави собствените си опити да се спаси, собствените си дела и да приеме Божият безплатен дар. Така съботата се превръща в знак за оправдание чрез вяра. Не само че седмичното освещаването на съботата не е дело на законничество и опит сам да се оправдаеш пред Бога (както често биват обвинявани адвентистите), но напротив – то ясно показва, че само чрез вяра може някой да бъде спасен.

Така че в този пасаж срещаме две понятия:

- денят “днес” – възможността, която всеки ден получаваме, за да затвърдим вярата си (Евр. 3:7, 8, 13-15; 4:7, 8);

- “почивка” – опитността на спасението, при която всеки отишъл при Бога чрез Христос получава прощение, приемане, мир и успокоение (Евр. 3:11, 18; 4:1, 3, 5, 8). Почивката, както трябва да бъде съблюдавана според Четвъртата заповед, също илюстрира опитността на спасението и затова е също посочена (Евр. 4:9-11).

Не е ли учудващо, че в един текст, в който някой вижда единствено и само потвърждение на необходимостта да се освещава седмия ден, събота, друг вижда основания да спре да го прави под предлога за “духовно” спазване на съботата всеки ден?

                                               (следва продължение)