Веднага след като пионерите на адвентистите от седмия ден установили, че според Библията седмичното освещаване на съботата никога не е било отменяно и започнали да спазват съботата, те се сблъскали с критиките на другите християни, че правят нещо, което новозаветните вярващи вече не са длъжни да правят.

Тези критики продължават и до днес. Някои са съвсем директни и не се стараят да скрият, че зад отмяната на съботата и прехвърлянето на светостта й върху неделята стои човешки авторитет. Те призовават адвентистите за завръщане към неделята, защото Църквата го е заповядала. Други правят по-завоалирани атаки, като се мъчат да посочат библейски текстове, доказващи валидността на неделята в Новия завет.

Трети пък привидно приемат съботата, издигайки нейния авторитет и я поставят във връзка със спасението чрез Христос, но отричат седмичното й спазване. Според тази теория щом като си спасен чрез Христос и си във всекидневна връзка с Него, за теб всеки ден е събота, така че няма нужда повече да се съобразяваш с един точно определен ден от седмицата. Не звучи никак лошо, нали? Нека обаче да видим, какво всъщност представлява тази теория.

1. Съботата никога не е свършвала.

Според тази теория седмият ден, съботата се различава от другите дни на Сътворението по това, че тя е започнала, но никога не е свършила – поне не до момента, в който Адам и Ева съгрешили. За всеки от творческите дни изрично е писано, че са завършили:

“…И стана вечер, и стана утро, ден първи” (Бит. 1:5).

“И стана вечер, и стана утро, ден трети” (ст. 13).

“…И стана вечер, и стана утро, ден шести” (ст. 31).

За седмият ден обаче не пише да е завършвал:

“И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил” (Бит. 2:2, 3).

Щом като е записано, че Бог е създал седмия ден, но не е изрично упоменато, че той завършил както другите дни, следователно той никога не е завършвал, твърди тази теория. Според нея хората е трябвало да живеят в една постоянна събота и никога да не излизат от нея. Шестте творчески дни отминали, нашите прародители навлезли в един безкраен ден – събота!

През шестте творчески дни се разкривала борбата за надмощие между светлината (доброто) и тъмнината (злото), при която тъмнината (злото), макар и временно, е надделявало. Докато при седмия ден, тъй като не се споменава вечер или нощ, тъмнината е победена. Поради това седмият ден е осветен и направен почитан над всички други. Божията цел за човечеството е била хората винаги да си останат в седмия ден, да са постоянно в Божията почивка; да няма “ден първи”, “ден втори” и т.н.

Според тази теория в деня, в който Адам и Ева познаели доброто и злото, те щели да излязат от съботата и да се върнат към редуването на дните (вечерите и утрините). И наистина, след като хората съгрешили, злото се “върнало” сред тях и те излезли от Божията почивка. Тогава Господ дал на хората Четвъртата заповед с изискването да работят шест дни (т.е. в живота им ще има добро и зло, вечер и утро), а на седмия ден да си починат (т.е. да не забравят за великата надежда, че Бог ще възстанови Своята Свята Почивка чрез Христос).

Крайната идея на тази теория е, че след като Христос е умрял за хората, в Него те вече могат да имат почивката от греха. Той възстановява истинската почивка и поради това седмичното спазване на съботата повече не е необходимо. Всеки, който отива при Христос с вяра за спасение, влиза в истинската почивка и може да стои в нея всеки ден от седмицата, така че повече не е необходимо да се спазва съботния ден по някакъв специален начин. С други думи, за спасения вярващ всеки ден е събота, но не чрез въздържане от работа, а чрез почивката в Христос, едно “духовно” спазване, което прави вече невалидно седмичното спазване на съботата.

Макар тази теория да се отнася с някакъв респект по отношение на съботата и да подчертава силата на опитността на спасението в Христос, смятаме, че тя поставя съботата в положение, в което Господ никога не е възнамерявал тя да бъде поставена.

Със създаването на хората в шестия ден, всичко сътворено от Бога чрез Неговата активна творческа дейност вече е било създадено: “Така се свършиха небето и земята и цялото тяхно войнство” (Бит. 2:1). Но има още едно нещо, което ще последва и то ще е доста по-различно. То пак бива създадено от Бога, но вече не чрез Неговата активна творческа дейност, а чрез Неговата почивка:

“И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил” (Бит. 2:2, 3).

Божията активна творческа дейност е приключила, но Той прави още едно ново творение – съботата. След като новото творение на Бога е толкова по-различно като естество и предназначение в сравнение с извършеното през шестте творчески дни, не е ли нормално, ако използваният език се промени и излезе от формулата “и стана вечер, и стана утро, ден…”? Как може липсата на този израз по отношение на седмия ден да води до такова широко приложение на съботата и да се твърди, че хората никога не е трябвало да излизат от нея? Защо трябва да приемем, че щом като за седмия ден не е казано, че е завършил както другите дни, то това непременно означава, че той никога не е трябвало да приключва за хората? Едно такова тълкувание излиза от семплостта и буквалността на творческия доклад и му внася прекалено голямо “духовно” значение.

Дори и да не е упоменато, че съботата е завършила както останалите дни, текстът в Четвъртата заповед ясно показва, че тя, както и останалите шест дни, са 24-часови дни, които имат своето начало и край:

“Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20:11).

Думата използвана за “ден” тук е “йом”:

“Защото в шест дни (йом) Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден (йом) си почина; затова Господ благослови съботния ден (йом) и го освети” (Изх. 20:11).

Винаги, когато еврейската дума “йом” (ден) е придружена от определено число, означава 24-часов период.

Точно тази е думата, която е използвана в творческия доклад! Тази е думата, която се използва и за описанието на създаването на седмия ден:

“И на седмия ден (йом), като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден (йом) си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден (йом) и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил”

Това означава, че дните на Сътворението са били буквални, 24-часови дни, от които се състои седмицата. Съботата също е 24-часов период, т.е. има своето начало и край.

Твърдението, че всеки път, когато по време на творческата седмица тъмнината (злото) пада и помрачава светлината (доброто), е доста пресилено и противоречи на идеята за съвършеното Божие творение. С изключение на втория ден, всеки творчески ден приключва с оценката: “И Бог видя, че беше добро”. Да се търси в дните на Сътворението наличие и победа (макар и временна) на злото, означава да се подцени съвършенството на Божието творческо дело, да се излезе от яснотата на творческия доклад и да се прави тълкувание несъобразено с използваната литературна форма. А това винаги е било грешка!

Друг проблем в тази теория е твърдението, че в деня, в който Адам и Ева познаят доброто и злото, те щели да излязат от съботата и да се върнат към редуването на вечерите и утрините – състоянието на шестте творчески дни. Грехопадението на човека е действие, което го вкарва в бунт срещу Бога и води до проклятие на земята. Ако, както тази теория твърди, това е довело човека до състоянието по време на Сътворението, какво лошо има в това състояние? То винаги е бивало определяно като добро (Бит. 1:4, 10, 12, 18, 21), а в края – дори твърде добро (Бит. 1:31).

В (Бит. 5:3) се посочва възрастта на Адам, когато се ражда сина му Сит – 130 години. За да може да се изчисли нечия възраст, е нужно да се сумират дните, които този човек е живял. Как би могло да стане това, ако Адам е живял неопределен период от време в Едем, наречен от тази теория “живот в събота”? Очевидно и тогава времето е текло, както тече днес и Мойсей е бил в състояние да определи възрастта на Адам към даден момент. А това ще рече, че идеята, че Адам и Ева са били в постоянна събота в рая преди грехопадението, отпада.

                                               (следва продължение)