Ще изоставя малко хронологията на моя живот. Докато съм на кучешка тема, да ви кажа още нещо за животните около мен.  

          Ами . . .например кокалчетата ги сортирам: по-едричките ги давам на кварталните кучета, а по-дребните – на котките. Трохичките от масата ги събирам и ги слагам на терасата за врабчетата. Те пък какво  правят по терасата . . . но това е друга тема.

       Един ден като се връщах от магазина, поседнах в градинката пред блока. Бях сама и погледът ми рееше наоколо. Погледнах към земята и тогава забелязах мравка да мъкне  трохичка в неизвестна  посока. Проследих я и стигнах до една мравешка дупка. Беше на два-три метра от пейката, но отне половин час на мравката. Тогава видях и други мравки да прииждат. Влачат листенца, шлюпки от семки, която каквото намерила... На леля мъничетата! Колко им е трудно. Чакай леля да им помогне! И . . . сложих една доста голяма хапка почти до дупката им – да им е близко. Как бързо я усетиха! От вътре наизлязоха десетки мравки. Побутваха хапката отук-оттам и не след дълго успяха да я преместят точно върху дупката. Ами сега? От лакомия си затвориха къщата. Не могат да си влязат. Чудех се дали да не се намеся пак, когато видях, че хапката мръдна. Помества се! Значи някой отдолу прави нещо… След малко стана на две по-малки хапки, после на още по-дребни и накрая трохичка по трохичка си ги внесоха  в дупката. Ох! Олекна ми!

        Толкоз за кварталните мравки.

        А в къщи си имах един Шонко. Шоньо се казваше той, но галено му казвахме Шоко, Шонко, Шочко. Най-невероятното коте, което съм имала. Поли го намери в един мразовит ден на улицата. Доста разправии имахме, докато ѝ разреша да го вземе. Накрая ѝ казах: „Вземаш го, но като се постопли времето, го пускаш пак на улицата!!!”  И така, 12 години чакахме времето да се стопли. Много умен, красив и ...възпитан! Само една история  ще ви разкажа: бях направила кюфтета – една пълна чиния –  на масата. Той стъпил на стола, а предните лапички – върху масата. Души кюфтетата. Аз му викам: „Неее!”, но той естествено не ме чува. Пак викам, пак не чува. В следващия момент протяга лапичка към най-близкото кюфте. „НЕЕЕЕ!” – викам с пълен глас.  А той невъзмутим започва да ближе протегнатата си лапичка; уж пък затуй я бил протегнал . . .Голям сладур беше! J

        Ето две негови снимки:

 

Тук позирам от пералнята.



От този стол стартирам към масата, а леля Ваня ми се кара, но вижте как се сърди... Тя много ме обича!