В детството животът ми представляваше едно красиво зелено дръвче. Очакваше се от него да произрастат клони, да стане високо, здраво дърво, вкоренено в земята. Имаше всички условия и предпоставки: добро дръвче в добра почва.

         Не знам как се случи, но вместо това, дръвчето не само не порасна, ами и листата му започнаха да падат едно по едно; някои още преди да са пожълтели. Първото листче падна, когато бях в седми клас, когато от друго училище дойде едно много умно момче, но не си хареса отрядната председателка (мен), а една  двойкаджийка. Второто листче падна, когато бях в гимназията и в събота вечер минавах по главната с две бурканчета кисело мляко, за да срещна едно момче, което знаеше, че го харесвам, но...

         И после още много, много  листчета: едно, когато партийните другари научиха, че съм потомка на „кулак – народен враг”; друго,  когато се оказах в майчинство във важен за кариерата ми момент; трето, когато се върнах от Коми и казаха, че съм „дръпнала назад” в работата. После развод, от работа ме съкратиха...

          Накрая остана само стъблото – гола пръчка. Подложена на всеки вятър, тя се накланя, превива; от върха се отчупват парченца, но стои.

         Голата пръчка е свидетел, че някога е била клонче; че по нея е имало листа, можело е да стане дърво... Пръчката съществува. Слаба, грозна, изсъхнала, сама сред гора от дървета, почти незабележима. Всеки може да я стъпче и да я прекърши, а тя не може да се защити.

           Пръчка. За нищо не става....

           Нищо не е по-срашно от безсилието.