Когато двама души се съберат „заради децата”, почти никога не се получава. И с нас не се получи. Бях чела някаква сентенция, че двамата трябва да гледат не един в друг, а в една посока. Ние гледахме в различни посоки. Отново се разделихме. Всички пробни срокове ги бяхме минали, „доказахме”, че не можем заедно, предстоеше датата на последното дело.

       Не бях радостна и не чаках развода като възможност за свобода. Харесвах си го, обичах го по мой начин. Исках да сме семейство, децата да имат татко, аз да имам подкрепа; вечер да се събираме вкъщи, да сядаме всички на масата, да ходим заедно на излети и още куп неща, които се случват в нормалните семейства, но...

        Не ми се говори, ще се разплача. . .

        Беше топъл за ноември месец ден. Събудих се рано. Направих си кафе. Пих го бавно, защото имах много време. Не знам защо, но в мислите ми само сцени, когато сме пътували четиримата: той, аз и децата; когато ходехме за риба и се връщахме само с гъби; ходехме в планината, беряхме цветя;  на море. . .

         Имахме камион с фургон. Една година бяхме на море с фургона. Красимир го беше спрял на наклонена поляна. През нощта се наредихме: аз, до мен щерчето, Ками и накрая Красимир. Заспали сме. В  един момент усещам, че Красимир ме бута: „Ване, Поли е в долния край на фургона, вдигни я!” То нали е наклонено, а тя – мъничка, свлякла се е. Станах да я вдигна: „Ела, маме да те сложа на възглавничката.” А тя маха с ръчичка: „Не, не! Аз бях вече там!” Тогава ни се спеше, но на сутринта много се смяхме. Всички се намерихме свлечени по наклона на фургона; подпрени на стъпалата си, все едно, че прави спим...

         Сещах се смешни неща от живота ни, а плачех. Не бяха много такива мигове, но ми бяха скъпи. Сигурно ще ги помня и когато гасне животът ми. Трябвало е повече да излизаме, но аз все имах работа. Красимир не ми помагаше, а децата бяха малки да го правят... В малкото пъти, когато сме излизали заедно, съм правила компромис с прането, или чистенето, или нещо друго. Било каквото било. Сега е късно и компромиси да правя. И вече нищо няма значение...

          Погледнах се в огледалото: очите ми подути, косата рошава... не става така! Веднага под  душа! Подейства ми освежаващо.  Подсуших си косата, подвих краищата с маша, гримирах се леко. Подбрах си бельото, облякох един костюм, в който се харесвах; подходящи обувчици, чанта. Леко парфюмче и... бях готова. Погледнах отново в огледалото, отметнах косата – добре!

          На развод тръгнах като на сватба.