Често пътувахме с влак Шумен – София и обратно. На Плевен смъквах стъклото и гледах гарата. Гарата на сашовия град... Никога повече няма да сляза тук...

           Не си звъним, не се чуваме, не се виждаме. Вече може и приятелка да си има. Сигурно е щастлив. А аз пътувам и гледам гарите....

           С Деси се сближихме и ѝ разказах всичко. Очаквах да ми каже нещо от рода: „Абе, я го зарежи! Друг ще си намериш. Момчета много!” Вместо това тя ме насърчи някой път на връщане от София да сляза. Много не ми трябваше да ме убеждава, но реших, че за всеки случай първо трябва да позвъня. По тона му ще разбера да ходя или не. 

                                 (изтрито)