През лятото се дипломирах, а наесен тръгнах на работа. По това време в Шумен се създаваше един нов завод – ЗИЕНО (завод за инструментална екипировка и нестандартно оборудване). Като постъпих, нямахме и 30 човека –  все млади. Заводът още не съществуваше, беше в строеж. Казвахме му „обекта”. Ще дойде някоя нова машина, ние ще се покачим на камиона, отиваме на обекта. Весела работа!

         Бързо го запълниха с машини, все нови и модерни – да ти е кеф да работиш! Открихме го официално и започнахме. Попитаха ме коструктор ли искам да стана или технолог. Избрах си технолог. Каквото съм учела – учила. Сега изучавах занаята „технолог”. Все млади, ентусиазирани, но... както си е по български обичай, всеки месец работехме до 31-ви, 32-ри, че и до 33-ти. Така и за тримесечията закъснявахме, очертаваше се и с годишния план да закъсаме. Тогава аз, повтарям: моя милост, измислих един почин: „Да завършим месеца в съкратени срокове – до 25-то число!” Партийните другари много ме харесаха. Станах комсомолски активист. Починът успя, завършихме годината с изпълнен план.

          Животът ми се завъртя на 180 градуса. Всичко ново: нова обстановка, нови приятели, нови занимания – вече не уча, а работя. Но, в душата и сърцето ми – нищо ново. Поддържах връзка с някои от колегите от университета; разбрах, че Сашо се е дипломирал и ще ходи войник, но къде, още не било ясно.

         Един ден, докато си пишех технологийките на бюрото, телефонът в стаята звънна за мен. Беше колега от Варна: „Познай Сашо къде е войник!” „Не мога да позная, казвай!”  И докато оня се правеше на интересен, разбрах.

         Тук е! В Шумен! На няколко крачки от мен – зад оградата на Военното училище!

Задишах отново... Знаех си аз, че пак ще се видим.

          Направих сметка, че трябва да са минали две седмици от службата и една топла пролетна вечер понакипрена, застанах пред КПП-то.

          Сърцето ми ще изхвръкне!  Още като се зададе по пътеката го познах. И в костюм на космонавт бих го познала. И той ме забеляза.

          Прегърнахме се като най-добри приятелчета, зардва се – личеше му. Кой войник не се радва на посещение! Поговорихме. Попита след клетвата, като почне да излиза, има ли къде да се ходи в Шумен. „Ще се намери” – отговорих, а акълчето ми вече кроеше планове.

          Аз имах вече компания от 5-6 приятелки, които вечер се събирахме в къщата на едната (сега къща-музей „Панчо Владигеров”). Уговорихме се той да си вземе някои приятели и да дойдат. Всички сме работещи момичета, можем да си позволим да почерпим няколко войника от Народната армия!

           Така мина службата на Сашо. Всяка събота и неделя излизаха и идваха при нас. Когато не ги пуснат, избягваха, бяха научили тайните изходи във Военното училище, прескачаха огради и идваха. Никой с никого не стана гадже. Но ни беше приятно и се събирахме. Племенницата на Панчо Владигеров ни пускаше симфонична музика и Бийтълс. Понякога даже танцувахме, но Сашо никога не ме покани. Радвах се, че се виждаме всяка седмица, но  не бях щастлива.

           Една събота момчетата дойдоха и казаха, че следващата ще е последна. Предстои им 20 дневен отпуск и после ги местят на други, различни места. Сашо щял да бъде във Враца.

           Отново си отиде. Мразя го този глагол!

           Този път знаех, че ще е за винаги! След Враца ще го завърти шайбата и него, и спомен няма да има от мен!