Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2010 16:23 - Отново раздяла
Автор: vandela007 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1229 Коментари: 2 Гласове:
8

Последна промяна: 20.09.2011 12:23


          Останалите две години и половина от студентския ми живот минаха в криеница. Като ще имаме събиране, правя проучване: ако Сашо ще ходи, аз не отивам; ако го изпреваря и съм се записала или заявила преди него, че ще ходя – той не идва. Ако видя през прозореца на стола, че е вътре, поразходя се и като излезе, влизам. Ако се случи да се засечем някъде правим се, че не се виждаме. Ако съвсем се сблъскаме, е, тогава се поздравяваме.

           Веднъж имах проблем с един от изпитите. Не бях много силна студентка. Тогава се престраших, събрах кураж и попитах Сашо може ли да ми помогне. „Разбира се, че ще ти помогна, ела довечера!” Свят ми се зави! Нямах търпение да стане довечера. Взех учебниците, тетрадките и въпросите и отидох на тавана. Любимият таван! Нищо не беше се променило: закованите тапети, чертожната дъска в единия ъгъл, снимките на Джина Лолобриджида и Бриджит Бардо, залепени с тиксо на стената... Само мен ме нямаше...

           Сашо се държеше, сякаш нищо не се е случило. Обясняваше, говореше, шегуваше се. И аз се отпуснах. Обясни ми и неща, които не го бях питала, но знаеше, че са трудни и не ги разбирам. По всичко личеше, че наистина иска да ми помогне. На няколко пъти погледите ни се срещнаха и токът отново премина през мен.

            На другия ден не исках да го срещна, да не би да разбера, че магията се е развалила. Но много скоро това стана ясно. Криеницата продължи. Още на няколко пъти се случи да правим „консултации” за изпити и историята се повтаряше. Сашо ми казваше всичко, за което го питах, беше добър, даже личеше, че ме е чакал, защото стаята беше поприбрана и имаше фастъци, а той знаеше, че ги обичам. На другия ден – отново разделени. И така до края на пети курс.

            Хората се радват, че завършват, аз рева. Сложила съм учебника на коленете си, втренчила съм се в една точка и си представям: гарата, всеки с билет за своя си град, разделяме се. Пет години сме били заедно и сега се разделяме. Така се разделяме, че вече може да не се видим до края на живота си, а до тогава хляба сме си делили, стотинките сме си събирали, толкова близки бяхме. И най-вече Сашо! НЕГО, него нямаше да видя повече!

          Сашко! Приятелю мой! Не се влюбвай, само остани. Остани ми приятел! Няма да искам нищо повече. Защо с толкова готовност и всеотдайно ми помагаше за изпитите! Не ти е все едно. Аз пак ще имам нужда от нещо. Пак ще ти дам възможност да ми помогнеш...

           Ох! Какви ги говоря?!? Къде ще ми помага! В различни градове. И всичко, всичко, всичко вече ще е различно! Всеки ще си поеме посоката и това е....

           Имам си само слънцето. То ще грее и над него, и над мен. Едновременно; в едно и също време ще топли и мен, и него. И това ще е единственото, което ще ни свързва.  Слънцето! Нашето Слънце; моето и твоето. Завинаги...

 

          Изписах пет тетрадки, пълни със спомени, чувства, емоции, преживявания, копнеж, мечти и... Сашо.

          На абсолвентската вечер бях на единия край на ресторанта, Сашо – на другия.

          На другия край на света или на другия край на масата – нямаше никакво значение. Той беше моят Сашо, който никога няма да имам.

         Танцувах с всичките си колеги, само с него – не. Тъжна абсолвентска беше. Хората се забавляват, весело им е, аз си мисля, че всеки танц е последен; всяка дума, която си казваме може да е последна. В различни краища из България – къде ще се видим вече? Как сякаш с нож се отрязва живота ми! Преди абсолвентската и след нея....

            Дойде и краят на вечерта. Беше вече почти сутрин. На излизане от ресторанта се оформяха групички. Можех да се присъединя към всяка от тях, но не исках. Исках да остана сама и да си порева. Това го можех и го правех добре.  Бях нарамила вече чантата, когато някой ме бутна по рамото: „Ванюшка!”    

             Ванюшка! Познатото Ванюшка! Милото Ванюшка. Мечтаното.... Това, от което ми премалява.
          Обърнах се. Наистина беше Сашо. Каза, че ще ме придружи. Нищо не ме попита. Прихвана ме леко, побутна ме напред, колкото да дойда на себе си и тръгнахме. Нито аз бих искала да ме изпрати някой друг, нито той би могъл да изпрати друго момиче. Моментът беше само наш.  

            Вървяхме пеш, минахме през морската градина. Вече се разсъмваше, когато стигнахме до квартирата ми (вече не жевеехме един до друг). Спряхме пред вратата, мълчахме. Аз благодарях за изпращането; той не казваше довиждане... И сега може би си мислите, че на раздяла ме...целуна? Нищо подобно. Поговорихме за дипломните работи; че още месец-два ще имаме работа във Варна и ще се виждаме в института.

           И наистина, докато все още бяхме във Варна, се виждахме в института, говорехме си, даже се разхождахме из морската и си правихме снимки.

          Добри приятели.

 

          Имах много хубава тема за дипломна работа. Бях от първите седем, които се дипломираха. Сашовата дипломна беше трудна и остана с другите за наесен. На защитата ми дойде, пожела ми успех и седна сред слушателите. След защитата ме поздрави за отличното представяне.

         Когато си тръгвах окончателно от Варна, дойде да ме изпрати и ми подари снимка, на която беше написал: „На инженера, от дипломанта”. И толкоз беше.

         Отново се разделихме. Този път – завинаги.

 

 

 

 




Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Тъжна работа. . . . Но не е бил безр...
08.10.2011 06:28
Тъжна работа....
Но не е бил безразличен към теб!
цитирай
2. vandela007 - Явно да не си безразличен не е дос...
08.10.2011 16:53
Явно да не си безразличен не е достатъчно...
Иска се и още нещо.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: vandela007
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1288285
Постинги: 509
Коментари: 2092
Гласове: 5416
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031