Изминаха три месеца. Сашо с нищо не показваше, че ме харесва, но никъде не ходеше без да ме вземе и нищо не правеше без мен.  

           Когато получеше колет, ходехме двамата на пощата да го получим, а после у нас – да го отворим. На магазин, до книжарницата, в закусвалнята – винаги заедно. Ковахме тапети по стените на техния таван (хората ги лепят, ние ги ковем); помагах му да сортира и подреди книгите си. Понякога се гонехме, понякога се „биехме” и винаги се смеехме. Сега се мъча да си спомня – какво толкова смешно сме си приказвали? Не мога да си спомня.

Случваше се случайно да се докоснем и тогава ток минаваше през мен.

 За Нова година поканихме най-близките ни приятели. Празнувахме на тавана у Сашови. Толкова ни беше приятно да се суетим около приготовленията и да се закачаме! Уж вършим различни неща, уж сме на двата края на тавана, а погледите ни се стрелкват, срещат се, очите ни се усмихват, на съцата ни е топло. В един момент, спомням си, че месех кайма, решиха, че хлябът няма да стигне. Казаха Сашо да излезе да купи. Той не искаше, но настояваха. Тогава каза: „Другари, излизам и ей сегичка се връщам.” Когато го погледнах, разбрах, че това „другари”, беше за мене. Това е най-щастливата Нова година, която съм имала в живота си.

И после най-нещастната година!

          Януари. Започва сесията. Четем, явяваме се... обикновен студентски живот. Една вечер у нас бяхме Сашо, аз и съквартирантката ми. Изведнъж тя каза: „Сашо, познавам едно момиче, което те харесва. И ти го харесваш, но не си признаваш.”  

           Замръзнах! И той се стъписа, но го обърна на шега и я попита нещо, тя продължи да се оплита. Ако ѝ кажа да млъкне, ще се издам; ако я оставя, ще продължи да ги ръси... Накрая й казах: „Виж, достатъчно! Доволна ли си?” От там нататък не помня какво стана, но Сашо си отиде и повече никога не дойде у нас.

           Н И К О Г А! ! !

          Още същата вечер се разболях. Онемях. Ако някой ми беше казал, че не може да говори, щях да кажа: Превземки! Не си е отворил устата, не е проговорил... Но наистина онемях. Приятелката ми ме пита нещо – не мога да ѝ отговоря. Не знам как съм изглеждала, но на другия ден хазяйката извика лекар. Сложи ми някаква инжекция, изписа ми и лекарства. Съквартирантката ми ходи да ги вземе от аптеката, а после вечерта си замина за Пазарджик. Плака много и не можа да издържи да ме гледа такава.

         И двете си провалихме сесията, на останалите изпити не се явихме.

         Така свърши моята Голяма любов.

         Беше...и си отиде.