Въоръжена с диплома, още същото лято станах кандидат-студентка, а малко след това и студентка в Машинно-електротехническия институт във Варна. От тогава ми са двете най-близки приятелки – Нушка и Ачето. И до ден днешен се чуваме по празници, по рождени дни. Отдавна не сме се виждали на живо, но добре че е СКАЙПа (доста са поостарели).

           И двете се омъжиха за момчета от института. А аз – сега ще ви разкажа.

           Бяхме в първи курс. Преподавателят по дeскриптивна геометрия един ден застана пред всички групи на катедрата и каза, че ще ни задава въпроси  за геометрично място на точки и който се сети, да не вдига ръка, а да става от мястото си и да отговаря. Забелязах, че отговорите идват все от едно и също място. Обърнах се и видях, че отговаряше само едно момче. Отговорите не изискваха дотолкова знания, а по-скоро логика и аналитичен ум и си казах: това момче е много умно! Така го и нарекох в себе си – умното момче.

          Запомних го. Две години го срещах в института, в стола. Симпатяга. Слаб, висок, с тъмна права коса, зелени очи и трапчинка на брадичката...

          В трети курс направиха разместване в групите и с момчето се оказахме в една група. Тогава научих името му - Александър. Казваха му Сашо. Случи се така, че си сменихме и квартирата по това време. Много скоро разбрах, че със Сашо живеем  в две съседни къщи.

         Съквартирантката ми Нушка имаше приятел. Понякога вечер той идваше у нас и тогава аз отивах у Сашови. Приказвахме си. Сашо беше голяма закачка и с много приятно чувство за хумор. Говорехме и за сериозни неща, но повече се смеехме. Не усещахме времето, когато бяхме заедно. Често се случваше като се върна при Нушка, приятелят ѝ си отишъл, а тя легнала и даже спи.

         По едно време се усетих и си казах: „Ей, момиче, не се влюбвай; това момче не е за тебе!”

         Но кой ти слуша...