Вечерните ми посещения у Сашови ни сближиха. Започнахме да излизаме заедно: сутрин – за университета; вечер – за стола. После Сашо започна да ми се обажда като отива до някой колега или до магазин, закусвалня...

           Дните минаваха, а ние – все заедно. Ще свирне отдолу, аз давам знак от прозореца  и слизам. Бяхме неразделни в института, в стола, из града.

           Веднъж докато си бяхме на лекции, той ме бутна по рамото и ми прошепна: „Ванюшка, нали не ти е интересно, искаш ли да излезем?”

           В следващата минута бяхме на улицата. Решихме да отидем на кино. Даваха „Графиня Марица”.  И филмът не ни беше интересен. Излязохме и отидохме в морската градина. Пътьом той си купи цигари, а на мен купи шоколад. Разхождахме се и се хилихме чак докато стане време за стола.

           Друг път пък трябваше да върне тетрадката на една колежка. Отидохме до квартирата ѝ. Той ѝ свирна и тя се показа на прозореца. Покани ни да влезем, но Сашо каза, че много бързаме и ѝ каза тя да слезе. Тя: вие се качете; той: ти слез! Накрая не се разбраха, той пусна тетрадката в градинката пред къщата и тръгнахме. „Сашо,- казвам му - защо оставихме тетрадката тука!” „Сега вече ще слезе”- отговори той и отминахме.

         Един ден, когато столът не работеше, а ние бяхме гладни, Сашо каза, че му се ядат кърначета. „Какво беше това кърначета”- попитах аз. А той: „Ела, ще те заведа да видиш.” Влязохме в една закусвалня. Огледах се за празна маса, но Сашо се направи, че търси някого и като видя кърначета в една чиния, съвсем дискретно ми ги показа. Видях...кърначетата.

          Ядем череши. Сложила съм чинийка за костилките, а той ги хвърля през прозореца. „Сашо, не хвърляй така, моля те!”  „Ааа, кой ще ги намери долу!!!”

          На посещение сме в един завод, наблюдаваме автоматична поточна линия. Натрупали сме се, всеки иска да види. Сашо – най-отзад, разбутва с лакти, иска да излезе напред: „Извинете, може ли само да видя!”

          Или минаваме на някое стеснено място по един, изчакваме се, а той се бута  напред и вика: „Извинете, може ли само да мина...”

           Със Сашо не можеше да се скучае. Беше забавен и желан във всяка компания. Харесваха го и момичетата, и момчетата. Никакъв купон не ставаше без него. И без мене, разбира се, защото навсякъде бяхме заедно.

            Бях влюбена, но никой не знаеше. Поне така се надявах.