Чувах оттук-оттам, че сме богати - съученичките ми подхвърляха. Нищо подобно! Дядовците ми не са били бедни, но баща ми...никак не беше богат. Помня навремето като ни караха да се абонираме за в-к „Септемврийче”, някои деца нямаха пари – 0,52 лв. Аз имах. Толкоз за финансовото ни състояние.

        Прадядо ми  бил търговец. Имал четири деца. Не искам да звуча нескромно, затова няма да кажа, че са били най-интелигентните, а: едни от най-интелигентните на село.

        Едната ми леля  била художничка. Знаела английски, немски и френски. Имали са книжарница и там си е продавала картините. Организирала е самодейността в местното селско читалище. Тя била сценарист, продуцент, режисьор, постановчик и изпълнител. Всичко.

        Другата леля – учителка и цигуларка. Тя пък организираше (това го помня) женски литературни седянки. Жените ръкоделстваха и слушаха, а леля им четеше "Под игото", Йовков, Елин пелин. Съпругът ѝ беше главен счетоводител на „Глиган” – фабриката за смядовска луканка.

         Чичо ми – инженер, завършил в Германия. Съпругата му – учителка.

         Дядо ми бил търговец – наследил магазина на прадядо ми. Докато другите селяни ходели по нивите и превивали гръб под слънцето, той ходел по чужбините, купувал стока и продавал в магазина си. Докато в другите дворове се чувало мучене на крави, блеене на овце и кози, в нашия двор имало вършачка, трактор, ярмомелка, пчели... и кон. (Подозирам, че затова са ни смятали за богати...)

       В началните класове свирех на цигулка и бях най-силната ученичка. На всеки празник свирех, а понякога и пеех. В седми клас обаче от друго училище дойде едно момче. Много му вървеше учението! С него поделяхме първенството. Всички момичета бяха влюбени в него и аз – тайно!

       В осми клас отидох да уча в града, нямаше гимназия на село. Тогава разбрах, че за момичетата не е най-важното да са умни. „Мъжете се обръщат след хубавите жени, не след умните”. Не бях първа хубост, а бях много чувствителна – най-неподходящата комбинация. Растях смотана и без самочувствие. И успеха си намалих. Бях посредствена и невзрачна, особено на фона на градските си съученички. И помен не остана от онова наперено момиченце.

        Нямах гадже. Тайничко харесвах едно момче от горните класове. Взеха го войник в нашия град и съботен ден го пускаха в отпуск. Можех да го срещна на „движението”. Така казвахме на главната улица тогава – „движение”.  Ученички, младежи минаваха от единия край на улицата до другия и после – обратно. По двама, по трима, приятелки, компании, аз – сама. Имах една найлонова мрежа. Слагах в нея две празни бурканчета от кисело мляко и се правех, че отивам на магазина. След като срещнех обекта на моите мечти, вече можех да се прибера в квартирата си. По това време Лили Иванова пееше една песен „Събота, събота вечер, празник на мойте мечти...” Мислех, че за мене е написана! И аз пеех и ревях.

           Така ревейки, завърших 11-ти клас.